Синдром на родителското отчуждаване

Често при развод или раздяла най-важният спор между мъжа и жената е при кого основно ще живеят децата след прекратяването на брака.  Когато родителите не могат да постигната съгласие по този въпрос, той се разрешава от съда, който изслушва родителите и децата, ако са навършили 10 години, взема и становище от Дирекция „Социално подпомагане”.

Възрастните са толкова погълнати от обидата след раздялата, че често оставят на втори план нуждите на децата от стабилност, спокойствие и близост с двамата си родители.

Ако бившият ти партньор е бил насилник, той може да не желае да приключи тормоза към теб, а само да го видоизмени, използвайки децата. Той може да се бори за родителските права само, за да те накаже и нарани, да злослови пред децата по твой адрес, опитвайки се да ги настрои срещу теб, да ги използва като средство за изнудване или разменна монета.

Всички деца преминават през труден или травмиращ процес по време на раздялата, като опитът им е различен и зависи от конкретната ситуация, пола, възрастта им и привързаността им към родителите. При деца, преживели конфликтния брак на родителите си с агресивни изблици раздялата се приема по-лесно, с известно облекчение.

Понякога е невъзможно да поддържате добри, неконфликтни отношения с бившия партньор, което е в най-голям интерес на децата. Ако те не успеят да установят връзка с напускащия родител ще има негативни последици върху развитието на личността им и отношенията им като цяло с този пол.

Законът не възлага специално задължение на родителя, който упражнява родителските права, да съдейства за поддържането на личните отношения между детето и другия родител. Той обаче е длъжен да улеснява и да не пречи на контакта, както и да не настройва детето срещу другия родител.

В определени случаи контактът с родителя не е добър за детето и в българската съдебна практика не се използват принудителни мерки за неговото осъществяване. Такива са случаите:

  • когато например преди да се поиска контакт, другият родител никога не е живял с детето. В тези случаи става въпрос да се създаде контакт и това зависи от добрата воля и сътрудничество на всички страни;
  • когато контактът е стресиращ за детето;
  • когато става въпрос за домашно насилие – причина да се откаже или ограничи контактът.

СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКОТО отчуждаване

През последните години понятието „синдром на родителско отчуждаване“ се среща все по-често в съдебните практики в България. То все още е трудно разбираемо, неясно, включително за професионалистите от правосъдната, социалната и здравната система, като в същото време достъпната информация за него е противоречива.

Синдромът на родителско отчуждаване възниква, когато единият от родителите или значим възрастен, който полага основни грижи за детето, не приема правото, необходимостта и нуждата на детето да има здрава връзка и да бъде обичано и от двамата родители. Той съзнателно или не саботира взаимоотношенията на детето с другия родител.

Родителското отчуждаване е вид насилие спрямо детето, защото то изцяло зависи от грижите, които полага за него родителя, който го манипулира да мрази и ненавижда другия родител. Формира се феномена на личното мнение – детето изтъква, че това е неговото мнение и то не му е натрапено от никого, а отчуждаващият родител се кълне, че не може да направи нищо и създава картина на безпомощност пред околните, включително и институциите.

Отчуждението се среща еднакво при момчета и момичета. Юношите са посклонни да бъдат отчуждени в сравнение с по-малките деца. Отчужденият родител може да бъде както бащата, така и майката. Най-често то се причинява от родителя, който полага основни грижи и повече време е с детето. Трудно, но не и невъзможно, родител с ограничен контакт с детето да отчужди детето от този, с когото то живее.

Класически признаци на синдрома на родителско отчуждаване

  • Кампания за отблъскване и омаловажаване има тогава, когато всички хубави спомени сякаш са заличени.
  • Абсурдни рационализации – изтъкват се ирационални причини, с които децата обясняват враждебното си и негативно поведение към отхвърленията родител и нежеланието си да бъдст във връзка с него.
  • Липса на нормална амбивалентност – единият родител се възприема като добър и безпогрешен, а другият като лош и опасен.
  • Рефлексоподобно вземане на страна – децата безусловно и автоматично подкрепят отчуждаващият родител, защото психически се идентифицират с него.
  • Разпространение на враждебността към други хора се наблюдава, когато освен отхвърленият родител има и други, с които детето не бива да комуникира – приятели или разширено семейство, в лицето на които отчуждаващият родител може да вижда посредници за подобряване на отношенията.
  • Феноменът на “личното мнение” – всяко нараняващо поведение – физическа или вербална агресия, всяка позиция на програмиращият родител се кодира в поведението на детето, като негово собствено.
  • Отсъствие на чувство за вина. Децата със синдром на родителско отчуждаване не показват чувство на вина или на състрадание, ако отхвърленият родител пострада или е поставен в беззащитна позиция.
  • „Скрити сценарии”  различаваме, когато в разказите си децата използват изрази или случки, които не могат да обяснят или да дадат детайли за тях, както и не могат да споделят собствени преживявания, а споделят само тези на програмиращият родител.

Степени на отчуждение

Литературата за отчуждението на родителите категоризира степените на отчуждението, в зависимост продължителността, тежестта и необратимостта на отхвърлянето на отчуждения родител от детето.
При леката степен има данни за отчуждаващо въздействие, но практическото му влияние върху срещите на детето с отчуждаващия родител е минимално или липсва. Детето може да отказва контакт с таргетирания родител, но когато такъв се осъществи, то изпитва радост.
При умерената степен симптомите са по-силно изразени. Детето упорито отказва контакт с таргетирания родител, а когато такъв се осъществи, той е силно затруднен.
При тежката степен при детето се проявяват повечето или всичките 8 описани симптома. То е възприело фалшивия отрицателен образ на отчуждения родител и твърдо, неразубедимо и без обективни причини отказва контакт с него.

Как се установява и доказва синдромът на родителско отчуждаване в съдебното производство?

Чрез изслушване на комплексна съдебна психиатрична и психологическа експертиза, в рамките на която вещите лица извършват оценка на:
1. развитието на психичните сфери и интелектуалния потенциал на детето,
2. личностния профил и на бащата, и на майката,
3. налице ли са нарушения на привързаността и емоционалната връзка с родителя, при
когото детето не живее,
4. налице ли е силен страх и шок от преживените конфликти между родителите,
5. какви мерки следва да бъдат предприети за запазване на психичното здраве и
нормалното развитие на детето, както и на редица други въпроси, каквито спецификата на съответния случай предполагат.

Не всички признаци могат да бъдат наблюдавани едновременно, тяхната проява и интензитет варира при всеки случай, колкото повече симптоми се отчитат, толкова по-тежка е формата на синдрома на родителско отчуждение.

Що се касае до закона, то понятието „синдром на родителско отчуждение“ не присъства в българското законодателство. Понятието „родителско отчуждение“ присъства в текста на чл. 59, ал. 6 от СК.

Чл. 59 (6) (Изм. – ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.) Съдът изслушва родителите, както и децата при условията на чл. 15 от Закона за закрила на детето, взема становище от дирекция “Социално подпомагане” и ако е уместно, изслушва и други лица. При данни, че е налице родителско отчуждение, съдът изслушва вещо лице – психолог.

При установяване на отчуждение в следствие на отчуждаващо въздействие съдът може да постанови предоставяне на родителските права на отчуждения родител и да препоръча мерки за преодоляване на отчуждението.

Консултации с родителите и детето

Консултирането на родителите „отчуждаващ” и „отчужден” не е лека задача. В повечето случаи
отчуждаващият родител е със съпротиви за работа (както с него така и с детето), а „отчужденият” родител е безпомощен в опита си да общува с детето.

Обикновено „отчуждаващият” родител не си дава сметка какво причинява на детето си и се нуждае
от продължителен консултативен процес, чрез които да осъзнае, че негативното му отношение към другия родител и възпрепятстването на контактите с него се отразяват неблагоприятно върху психичното и емоционалното развитие на детето.

„Отчужденият” родител има нужда да бъде информиран по отношение на това, какво се случва с детето му, да му бъде обяснено, че връзката родител – дете е нарушена и че е необходимо време за да бъде възстановена. „Отчужденият” родител се нуждае от подкрепа в процеса на възстановяване на контактите с детето. Добре е срещата да се случи когато детето е готово за това. Освен общите срещи между „отчуждения” родител и детето е важно да се провеждат и индивидуални срещи със специалисти, където родителя да може да изговори своите трудности, а детето да може спокойно да сподели своите чувства, мисли, желания или фантазии за двамата си родители. Консултантът го подпомага в разбирането на раздялата на родителите и неговото право да запази връзката с всеки поотделно. Подкрепя го в изработване на модели за общуване с родителите.

Синдромът има дълготрайни негативни последици върху психиката, самооценката и душевността в по-късен етап от детското развитие. Ако не бъде преодолян навреме, може да се развият патологични последици – невроза, трудно изграждане на доверие, депресивно разстройство, поведенчески проблеми, психопатна структура на характера.

Източници:

АДВ. НАДЯ РУСИНОВА – РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ – ФОРМА НА НАСИЛИЕ ВЪРХУ ДЕТЕТО

Клиничен Психолог Милена Михайлова – Синдром на родителско отчуждаване – признак за сериозен родителски дефицит!, 2019

Севджихан Еюбова – Синдром на родителско отчуждаване, 2019

Деница Лозанова – СИНДРОМ НА РОДИТЕЛСКО ОТЧУЖДЕНИЕ

Д-р Светлин Върбанов, дм – СИНДРОМ ЛИ Е РОДИТЕЛСКОТО ОТЧУЖДЕНИЕ?

Д-р Велина Тодорова – ПРАВОТО НА ЛИЧНИ ОТНОШЕНИЯ МЕЖДУ РОДИТЕЛИТЕ И ДЕЦАТА: КРИТИЧЕН ПОГЛЕД ВЪРХУ ДЕЙСТВАЩОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКАТА