Изпадате в дисоциация? Ето какво да направите

By Jade Wu, PhD

Случва ли ви се да изпадате в дисоциация? Сигурно. Проблем ли е това? Зависи. Ето как да я разпознаете, плюс три съвета как да останете „тук и сега“.

Подобно на глутена и озона, дисоциацията е от онези неща, за които всеки е чувал, но малцина могат да дефинират. Тази седмица ще говорим за това какво е дисоциация, как се случва и какви са трите най-използвани начина да я предотвратите, ако я припознавате като проблем.

Какво е дисоциация?

Дисоциацията представлява „откъсване“ – дали от тялото, от емоции или от заобикалящия ни свят. Накратко дисоциацията е обратното от пълноценното изживяване на момента.

На повечето хора се случва да изпадат в дисоциация. Припомнете си колко пъти ви се е налагало да прочетете страница от книга отново, защото умът ви е бил другаде, или колко пъти се е случвало да паркирате пред вкъщи, без изобщо да помните пътя до дома.

Дори така привлекателното състояние „да ти дойде музата“ всъщност е дисоциация – човек се оказва напълно погълнат от това, което прави – писане, рисуване, кодиране, каквото и да е – без да обръща внимание какво се случва около него или колко време е минало.

Дисоциацията не е генетично заложена в нас. Тя е реакция, която се тренира с опита и необходимостта. Понякога е полезна – вземете например смелите войници, ранени на бойното поле, които блокират болката, за да спасят другарите си. Дори така привлекателното състояние „да ти дойде музата“ всъщност е дисоциация – човек се оказва напълно погълнат от това, което прави – писане, рисуване, кодиране, каквото и да е – без да обръща внимание какво се случва около него или колко време е минало.

Дисоциацията може да е и тактика за оцеляване при спешност, например в случаи на силна болка или травма. Чрез нея се откъсваме от случващото се и временно не усещаме болката или паниката, които в противен случай биха ни парализирали. С другите думи в краткосрочен план дисоциацията е нужна за оцеляването ни.

Но понякога това се случва за сметка на проблеми в дългосрочен план. Австралийски учени изследвали пациенти, приети в спешни отделения с тежки наранявания. Наблюдавали ги при приемането, месец по-късно и още три месеца след това. И установили, че хората с повече панически симптоми непосредствено след травмата по-често изпадали в дисоциация, което е напълно логично – колкото по-травмиращо е дадено събитие, толкова по-голяма е вероятността човек да „изключи“ от него. Но по-високия процент дисоцииране водел и до по-голяма вероятност от проявяване на пост-травматичен стрес три месеца по-късно. Сякаш първоначалното „изключване“ от реалността само е отложило психологическата болка и реално я е влошило по-късно.

Вероятно това се случва и при жертвите на сексуално насилие в детството – и то по много конкретен начин. Възрастните хора, които имат халюцинации – чуват или виждат неща, които реално ги няма – по-вероятно са били жертви на сексуално насилие в детството. Тази връзка поне частично се дължи на по-голямата вероятност от дисоциация при жертвите. Която е напълно обяснима.

Дисоциацията „прибира“ някъде непоносимите събития, така че човек да може да продължи да функционира. За съжаление тя не позволява на жертвите да се отърсят за постоянно, в дългосрочен план от психологическите рани. Колкото по-често са прибягвали до дисоциация жертвите на сексуално насилие в детството, толкова по-голяма е вероятността от самонараняване като възрастни.

С други думи дисоциацията се оказва нож с две остриета. От една страна тя представлява нещо като капсула за спешно бягство от реалността, когато тялото и ума ни имат нужда от това. От друга страна, жертвите на насилие така са свикнали да се дисоциират, че го правят автоматично при стрес, силни емоции или усещане за опасност. Но когато свикнем да използваме дисоциация дори и след като опасността е преминала – например след като детето жертва на сексуално насилие е пораснало или след като насилникът е починал или пратен в затвора – дисоциацията спира да ни предпазва и започва да ни пречи. Човек се оказва откъснат, отнесен и – макар и парадоксално, по-уязвим пред опасностите.

Как се проявява дисоциацията?

Двата най-често срещани вида дисоциация се наричат деперсонализация и дереализация.

Деперсонализацията е усещането, че си откъснат или отстранен от тялото си. Хората, които са го преживявали, често споделят, че не са можели да познаят собственото си отражение в огледалото, че са усещали тялото си като чуждо, че са имали чувството, че някой друг говори или пък че изобщо не могат да говорят. Буквално като излизане от тялото.

За мнозина деперсонализацията е един вид емоционално претръпване – апатия към неща, които би следвало да предизвикат силна емоция.

За мнозина деперсонализацията е един вид емоционално претръпване – апатия към неща, които би следвало да предизвикат силна емоция. Разбира се, ако това усещане се задълбочи или не може да се контролира, то става доста притеснително. Но като повечето неща и деперсонализацията представлява спектър. Дори бихме могли да я предизвикаме нарочно – като се вглеждаме в собствената си длан например в продължение на една до две минути.

Дереализацията е усещането, че си откъснат или отстранен от нещата, които те заобикалят – например когато си на пълно с хора парти, а имаш чувството, че го гледаш по телевизията. Хората споделят, че светът им се струва изкуствен или сякаш гледан през воал, или че губи цветовете си и изглежда сив. На някои им се случва по време на секс, което може да доведе до различни сексуална дисфункции.

Подобно на деперсонализацията и дереализацията представлява спектър. Ако ви се е случвало да се взирате в огън или в мигащи светлини, значи имате идея какво представлява. Лека деперсонализация може да се предизвика нарочно, ако се взирате отблизо в стена в продължение на две-три минути.

Как се случва дисоциацията в мозъка?

Дисоциацията, както и всички останали психологически изживявания, се случва мозъка. Все още не е напълно ясно как протича, но учените са открили няколко различия в мозъчната дейност на хора с дисоциация/дереализация спрямо хора, които нямат този проблем.

При хората, които често изпадат в дисоциация/дереализация, определена част от мозъка винаги е леко хиперактивна, но когато се случи нещо стресиращо, тя всъщност не се активизира толкова, колкото би трябвало.

Една от разликите се случва в тази мозъчна система, която отговаря за реакцията „борба или бягство“. При хората, които често изпадат в дисоциация/дереализация, тази част от мозъка винаги е леко хиперактивна, но когато се случи нещо стресиращо, тя всъщност не се активизира толкова, колкото би трябвало. Реакцията в системата, която впоследствие дава сигнал за успокояване след активността, също е по-слаба.

Разлика има и в лимбичната система – мозъчния център, който обработва емоциите. При дисоциация тази зона също е по-малко активна, отколкото би трябвало, което е поредния пример на „изключване“ на мозъка.

Как да спрем дисоциацията?

Как да се овладеем, ако усетим, че се дисоциираме?

Преди всичко, ако се разпознавате в по-горе казаното, а сте преживели насилие или травма, не е зле да потърсите помощ. Дисоциацията често върви в комплект с пост-травматичния стрес, но и двете състояния са лечими. Потърсете професионален психиатър с опит в лечението на пост-травматичен стрес и дисоциации. Добрата новина е, че когато лечението е конкретно насочено към дисоциацията, резултатите обикновено са много добри.

За овладяване на дисоциацията в ежедневието, опитайте тези три начина:

1. Ангажирайте сетивата си.

Това е най-използваният начин да не се „отнесете“. Лапнете например силно лютив ментов бонбон – или дори три. Стиснете в длан кубче лед. Концентрирайте се върху начина, по който стъпалата ви се притискат в земята. Назовете пет неща, които виждате около себе си. Накратко – използвайте тялото си. Спрете инерцията, като почувствате, видите, чуете, помиришете и вкусите изплъзващото се „тук и сега“.

• Концентрирайте се върху дишането си

Това може да се практикува навсякъде и никой дори няма да разбере какво правите. Бавно вдишайте през носа. Усетете как хладният въздух минава през ноздрите ви. След това го проследете през носа към гърлото. После бавно издишайте. Усетете контраста с вече топлия въздух, който излиза през ноздрите ви. И в този случай сетивната информацията не ви позволява да се откъснете от тялото и заобикалящата ви среда.

• Изберете си предмет, чрез който да се задържите тук и сега

Може да е например малко камъче, снимка, някакъв спомен. Някои хора предпочитат да е нещо, което могат да носят винаги – пръстен или висулка на врата. Изградете асоциация между този предмет и настоящия момент – всеки път, когато го видите или докоснете, си напомняйте, че сте тук и сега. По този начин, когато имате нужда, винаги ще можете да се свържете с настоящето физически.

Източник:

The Savvy Psychologist podcast