Inés Hercovich
| Why women stay silent after sexual assault | Защо жените мълчат след сексуално насилие |
| 00:00 There are about 5,000 women here today. Among us, 1,250 have been or will be sexually assaulted at some point in our lives. One in four. Only 10 percent will report it. The other 90 percent take refuge in silence — half of them, because the incident involves a close family member or someone they know, and that makes it much more difficult to deal with and talk about. The other half don’t talk about it because they fear they won’t be believed. And they’re right — because we don’t. | 00:00 часа Днес тук има около 5000 жени. От нас 1250 са били или ще бъдат обект на сексуално посегателство в някакъв момент от живота си. Една на всеки четири. Само 10 процента ще подадат оплакване. Останалите 90 процента намират за по-сигурно да мълчат – половината, защото инцидентът включва близък член на семейството или някой, когото познават, а това го прави много по-трудно за преживяване и обговаряне. Другата половина не говори, защото се страхува, че няма да им повярват. И са прави, защото ние не им вярваме. |
| 01:03 Today I want to share with you why I think we don’t believe them. We don’t believe them because when a woman tells what happened to her, she tells us things we can’t imagine, things that disturb us, things we don’t expect to hear, things that shock us. We expect to hear stories like this one: “Girl raped near the Mitre Railroad tracks. It happened at midnight as she was on her way home. She said that someone attacked her from behind, told her not to scream, said he had a gun and that she shouldn’t move. He raped her and then fled the scene.” When we hear or read a story like this, we immediately visualize it: the rapist, a depraved lower-class man. And the victim, a young, attractive woman. The image only lasts 10 or 20 seconds, and it’s dark and two-dimensional; there’s no movement, no sound; it’s as if there were no people involved. But when a woman tells her story, it doesn’t fit in 10 or 20 seconds. | 01:03 Днес искам да споделя с вас защо мисля, че не им вярваме. Не им вярваме, защото когато една жена разказва какво й се е случило, тя ни казва непредставими неща, смущаващи неща, неща, които не очакваме да чуем, неща, които ни шокират. Очакваме да чуем истории като тази: „Момиче изнасилено близо до релсите на ж.п. линия Митър, Аржентина. Това се случило в полунощ, докато се прибирала към къщи. Тя казва, че някой я нападнал в гръб, казал й да не крещи, казал, че има пистолет и че не трябва да се движи. Той я изнасилил и след това избягал от местопроизшествието.” Когато чуем или прочетем подобна история, ние веднага я визуализираме: изнасилвачът – извратен човек от ниските слоеве на обществото. И жертвата – млада, привлекателна жена. Картината трае едва 10 или 20 секунди и е тъмна, двуизмерна; няма движение, няма звук; сякаш не са замесени хора. Но когато една жена разказва историята си, тя не се ограничава до 10 или 20 секунди. |
| 02:28 The following is the testimony of a woman I’ll call “Ana.” She’s one of the 85 women I interviewed while conducting research on sexual assault. Ana told me: “I had gone with the girls in the office to the same pub we always go to. We met some guys, and I hooked up with this super cool guy; we talked a lot. Around 4am, I told my friends it was time to go. They wanted to stay. So, the guy asked me where I lived and said if it was OK with me, he’d drive me home. I agreed, and we left. | 02:28 Следва свидетелството на жена, която ще нарека „Ана“. Тя е една от 85-те, които интервюирах, докато провеждах проучване за сексуалното насилие. Ана ми каза: „Бях отишла с момичетата от офиса в същата кръчма, в която винаги ходим. Срещнахме някакви момчета и аз си допаднах с единия. Беше наистина готин тип, говорихме много. Около 4 ч. сутринта казах на приятелките си, че е време да си тръгвам. Те искаха да останат още. И така, човекът ме попита къде живея и каза, че ако за мен е ОК, ще ме закара у дома. Съгласих се и тръгнахме. |
| 03:15 At a stoplight, he told me he liked me and touched my leg. I don’t like a guy to approach me that way, but he had been affectionate all night. I thought, ‘I shouldn’t be so paranoid. What if I say something but he didn’t mean anything by it, and I offend him?’ When he should have made a turn, he kept going straight. I thought he had made a mistake, and I said, ‘You should have turned there.’ But something felt off. Thinking back, I wonder, ‘Why didn’t I pay attention to what I was feeling?’ | 03:15 ч Докато чакахме на някакъв светофар, ми каза, че ме харесва и сложи ръка на крака ми. Не обичам някой да се отнася към мен така, но той се беше държал мило цяла вечер. Помислих си: „Не трябва да съм такава параноичка. Ами ако кажа нещо, но той не е имал нищо такова предвид и така го засегна?“ Вместо да направи завой, той продължи направо. Помислих, че се е объркал и му казах: „Трябваше да се завиеш натам“. Вече започнах да се притеснявам. Като се замисля сега, се чудя: „Защо не обърнах внимание на това, което почувствах?“ |
| 03:51 When he pulled over near the highway, that’s when I got scared. But he told me to relax, that he liked me, and that nothing would happen unless I wanted it to. He was nice. I didn’t say anything, because I was afraid he would get angry, and that things would get worse. I thought he might have a gun in the glove compartment. Suddenly, he jumped on me and tried to kiss me. I said no. I wanted to push him away, but he was holding my arms down. When I wriggled free, I tried to open the door, but it was locked. And even if I had gotten out, where would I have gone? | 03:51 Когато отби недалеч от магистралата, тогава се уплаших. Но той ми каза да се отпусна, че ме харесва и че нищо няма да се случи, освен ако не искам. Беше мил. Не казах нищо, защото се страхувах, че ще се ядоса и това ще влоши нещата. Помислих си, че може да има пистолет в жабката. Изведнъж той се нахвърли върху мен и се опита да ме целуне. Аз казах не. Исках да го отблъсна, но той ме държеше здраво. Когато се отскубнах, опитах да отворя вратата, но тя беше заключена. И дори да бях излязла, къде щях да отида? |
| 04:34 I told him he wasn’t the kind of guy who needed to do that to be with a girl, and that I liked him, too, but not in that way. I tried to calm him down. I said nice things about him. I talked to him as if I were his older sister. Suddenly, he covered my mouth with one hand and with the other hand he unbuckled his belt. I thought right then he would kill me, strangle me, you know? I never felt so alone, like I had been kidnapped. I asked him to finish quickly and then take me home.” | 04:34 ч Казах му, че не е типът мъж, който трябва да прави това, за да бъде с момиче, и че аз също го харесвам, но не по този начин. Опитах се да го успокоя. Правех му комплименти. Говорих му сякаш съм му по-голяма сестра. Изведнъж той запуши устата ми с едната си ръка, а с другата започна да си разкопчава колана. Мислех, че в точно този момент ще ме убие, ще ме удуши, разбираш ли? Никога не съм се чувствала толкова самотна, като похитена. Помолих го да свършва бързо и след това да ме заведе у дома.” |
| 05:15 How did you feel listening to this story? Surely, several questions arose. For example: Why didn’t she roll down the window and call for help? Why didn’t she get out of the car when she felt something bad might happen? How could she ask him to take her home? | 05:15 ч Как се почувствахте, докато слушахте тази история? Със сигурност изскачат някои въпроси. Например: Защо не свалила прозореца и не е извикала помощ? Защо не е слязла, когато е усетила, че нещо не е съвсем наред? Как е могла да го помоли да я закара вкъщи? |
| 05:43 Now, when we hear this kind of story not on the news or from someone like me, presenting it on a stage like this — when we’re hearing it from someone we know who chose to entrust us with the story of what happened to them, we’ll have to listen. And we’ll hear things we won’t be able to understand — or accept. And then doubts, questions and suspicion will creep in. And that is going to make us feel really bad and guilty. | 05:43 И така, когато чуем подобна история не по новините или от някой като мен, който я представя на сцена като тази – когато я чуем от някой, когото познаваме, който е избрал да ни се довери, трябва да го изслушаме. И ще чуем неща, които няма да можем да проумеем или да приемем. И тогава ще се прокраднат съмнения, въпроси, подозрения. И това ще ни накара да се почувстваме гадно. Да се почувстваме виновни. |
| 06:30 So to protect ourselves from the discomfort, we have an option. We turn up the volume on all the parts of the story that we expected to hear: a gun in the glove compartment, the locked doors, the isolated location. And we turn down the volume on all the parts of the story that we didn’t expect to hear and that we don’t want to hear; like when she tells him that she liked him, too, or when she tells us she spoke to him as if she were his older sister, or that she asked him to take her home. | 06:30 ч Затова, за да се предпазим от усещането за неудобство, си намираме начин. Усилваме звука на всички части от историята, които сме очаквали да чуем: пистолет в жабката, заключени врати, изолирано място. И оставяме на заден план всички части от историята, които не сме очаквали и които не искаме да чуем: когато му казва, че също го харесва, когато ни споделя, че е говорила с него сякаш е по-голямата му сестра, или че го е помолила да я закара у дома. |
| 07:14 Why do we do this? It’s so we can believe her; so we can feel confident that she really was a victim. I call this “victimization of the victim.” “Victimization,” because in order to believe she’s innocent, that she’s a victim, we need to think of her as helpless, paralyzed, mute. But there’s another way to avoid the discomfort. And it’s exactly the opposite: we turn up the volume on the things we didn’t expect to hear, such as “I spoke nicely to him,” “I asked him to take me home,” “I asked him to finish quickly,” and we turn down the volume on the things we did expect to hear: the gun in the glove compartment, the isolation. Why do we do this? We do it so we can cling to the doubts and feel more comfortable about them. | 07:14 Защо правим това? За да й повярваме; за да се убедим, че тя наистина е била жертва. Наричам това „виктимизиране на жертвата“. „Виктимизиране“, защото за да повярваме, че е невинна, че е жертва, трябва да я си я представим като безпомощна, парализирана, безмълвна. Но има и друг начин да се избегне неудобството. И това е точно обратното: увеличаваме силата на звука на нещата, които не очаквахме да чуем, като например „Говорих му мило“, „Помолих го да ме заведе у дома“, „Помолих го да свърши бързо, “ и оставяме на заден план нещата, които сме очаквали да чуем: пистолета в жабката, уединеното място. Защо правим това? Правим го, за да можем да се вкопчим в съмненията и да се чувстваме по-комфортно. |
| 08:28 Then, new questions arise, for instance: Who told her go to those clubs? You saw how she and her friends were dressed, right? Those miniskirts, those necklines? What do you expect? Questions that aren’t really questions, but rather, judgments — judgments that end in a verdict: she asked for it. That finding would be verified by the fact that she didn’t mention having struggled to avoid being raped. So that means she didn’t resist. It means she consented. If she asked for it and allowed it, how are we calling it rape? | 08:28 Тогава възникват нови въпроси, например: Кой й е казвал да ходи в такива клубове? Видяхте как са облечени тя и нейните приятелки, нали? Тези къси поли, тези деколтета. Какво очакваш? Въпроси, които всъщност не са въпроси, а по-скоро преценки, които водят към присъдата: тя си го е търсела. Тази присъда ще бъде потвърдена от факта, че тя не е споменала да се е борила, за да избегне изнасилването. Т.е. това означава, че не се е съпротивлявала. Означава, че е била съгласна. Ако тя го иска и го позволява, как ще го наречем изнасилване? |
| 09:28 I call this “blaming the victim.” These arguments that serve us both to blame and to victimize, we all have them in our heads, at hand — including victims and perpetrators. So much so, that when Ana came to me, she told me she didn’t know if her testimony was going to be of any use, because she wasn’t sure if what happened to her qualified as rape. Ana believed, like most of us, that rape is more like armed robbery — a violent act that lasts 4 or 5 minutes — and not smooth talking from a nice guy that lasts all night and ends in a kidnapping. When she felt afraid she might be killed, she was afraid to be left with scars, and she had to give her body to avoid it. That’s when she knew that rape was something different. | 09:28 Наричам това “обвиняване на жертвата”. Такива са аргументите, които ни служат както за обвиняване, така и за виктимизация, всички ние ги имаме в главите си, включително жертвите и извършителите. Така, че когато Ана дойде при мен, ми каза, че не знае дали показанията й ще ми бъдат от полза, защото не беше сигурна дали случилото се с нея се квалифицира като изнасилване. Ана свързваше, както повечето от нас, изнасилването по-скоро с въоръжен грабеж – насилствен акт, който продължава 4 или 5 минути – а не с флирт с приятен човек, който продължава цяла нощ, и завършва с отвличане. Когато се е уплашила, че може да бъде убита, че може да остане с белези и е трябвало да отдаде тялото си, за да го избегне, тогава е разбрала, че изнасилването е нещо различно. |
| 10:50 Ana had never talked about this with anyone. She could have turned to her family, but she didn’t. She didn’t because she was afraid. She was afraid the person she’d choose to tell her story to would have the same reaction as the rest of us: they’d have doubts, suspicions; those same questions we always have when it comes to things like this. And if that had happened, it would have been worse, perhaps, than the rape itself. She could have talked to a friend or a sister. And with her partner, it would have been extremely difficult: the slightest hint of doubt on his face or in his voice would have been devastating for her and would have probably meant the end of their relationship. Ana keeps silent because deep down she knows that nobody — none of us, not her family or therapists, let alone the police or judges — are willing to hear what Ana actually did in that moment. | 10:50 Ана никога не беше говорила за това с когото и да било. Могла е да се обърне към семейството си, но не го е сторила. Не го е направила, защото се е страхувала. Страх, че с човека, на когото иска да се довери, би се случило същото като с останалите от нас: ще има съмнения, подозрения, същите въпроси, които винаги задаваме, когато става дума за нещо такова. И ако това се беше случило, може би щеше да е по-лошо от самото изнасилване. Тя би могла да говори с приятелка или сестра – дори и партньора си, макар че едва ли – но и най-малкият намек за съмнение, изписан на лицето или трепнал в гласа би бил опустошителeн и вероятно би означавал край на връзката им. Ана мълчи, защото дълбоко в себе си знае, че никой – нито ние, нито нейното семейство или терапевтите, камо ли полицията или съдиите, не желае да чуе какво всъщност е направила Ана в този момент. |
| 12:14 First and foremost, Ana said, “No.” When she saw that her “no” didn’t help, she spoke nicely to him. She tried not to exacerbate his violence or give him ideas. She talked to him as if everything that was happening were normal, so he wouldn’t be thinking that she would turn him in later. | 12:14 На първо място и преди всичко, Ана казва „Не“. Когато вижда, че нейното „не“ не помага, тя заговаря мило. Опитва се да не го провокира, да не му дава идеи за насилие. Тя говори, сякаш всичко, което се случва, е нормално, за да не би да се уплаши, че по-късно тя може да подаде оплакване. |
| 12:47 Now, I wonder and I ask all of you: All those things she did — isn’t that considered resisting? No. For all or at least most of us, it’s not, probably because it’s not “resisting” in the eyes of the law. In most countries, the laws still require that the victim prove her innocence — that’s right: the victim needs to prove her innocence — by showing marks on her body as evidence that she engaged in a vigorous and continuous fight with her aggressor. I can assure you, in most court cases, no amount of marks is ever enough. I listened to many women’s stories. And I didn’t hear any of them talking about themselves as if they had been reduced to a thing, totally subjected to the will of the other. Rather, they sounded astonished and even a little proud looking back and thinking how clear-headed they had been at the time, of how much attention they paid to every detail, as if that would allow them to exert some control over what was happening. | 12:47 Сега се питам, питам и всички вас: Всички неща, които тя е направила, не се ли считат за съпротива? Не. За всички или поне за повечето от нас не е така, вероятно защото не е “съпротива” в очите на закона. В повечето страни законите все още изискват жертвата да докаже своята невинност – точно така. Повтарям, жертвата трябва да докаже своята невинност – като показва белези по тялото си като доказателство, че е участвала в енергична и непрекъсната битка със своя агресор. Мога да ви уверя, че в повечето съдебни дела никакъв брой следи по тялото не се счита за достатъчен. Изслушах много женски истории. И не чух някоя от тях да говори за себе си, сякаш е била сведени до обект, изцяло подчинен на волята на другия. По-скоро звучаха изумени и дори малко горди, като гледаха назад и откриваха колко ясно са разсъждавали в онзи момент, колко много внимание са обръщали на всеки детайл, сякаш това ще им позволи да упражняват известен контрол върху случващото се. |
| 14:27 Then I realized, of course — what women are doing in these situations is negotiating. They’re trading sex for life. They ask the aggressor to finish quickly, so everything is over as soon as possible and at the lowest cost. They subject themselves to penetration, because believe it or not, penetration is what keeps them furthest from a sexual or emotional scenario. They subject themselves to penetration, because penetration is less painful than kisses, caresses and gentle words. | 14:27 Тогава си помислих: „Разбира се! Това, което жените правят в тези ситуации, е да преговарят. Те разменят секс срещу живот. Те молят агресора да свърши бързо, така че всичко да приключи колкото може по-скоро и най-малки щети. Те се подлагат на проникване, защото вярвате или не, проникването е най-оддалечено от едно любящо чувствено сексуално изживяване. Подлагат се на проникване, защото то е по-безболезнено от целувките, ласките и нежните думи. |
| 15:30 Now, if we continue to expect rape to be what it very rarely is — with the rapist as a depraved lower-class man and not a university student or a businessman who goes out chasing after girls on a Friday or Saturday; if we keep expecting the victims to be demure women who faint on the scene, and not self-confident women — we will continue to be unable to listen. Women will continue to be unable to speak. And we will all continue to be responsible for that silence and their solitude. | 15:30 ч Така че, ако продължаваме да мислим, че изнасилването е това, което всъщност се случва много рядко – развратен изнасилвач от ниска социална класа, а не учен или бизнесмен, който излиза да преследва момичета в петък или събота; ако продължаваме да очакваме жертвите да бъдат скромни „цветя в саксия“, които припадат на по средата на случката, а не самоуверени жени – ще продължим да не можем да чуваме. Жените все така няма да могат да говорят свободно. И всички ние ще продължим да носим отговорност за това мълчание и тяхната самота. |
Inés Hercovich, TEDxRiodelaPlata, September 2015
Превод със съдействието на TimeHeroes